Българската църква е пряк продължител на т.нар. „Оногондурска епископия“

Българската църква (БПЦ) е пряк продължител на т.нар. „Оногондурска епископия“ или на Българска Апостолическа източно-православна църква от VI (6) век в региона Илирия, с архиепископски седалища (престоли) в Сердика (София), Ниш, Охрид и пр., която е създадена от император Юстиниан I Велики (527-565) със закони (11 и 131 новели) от 530-535 г. и с решение на Петия Вселенски събор в 553 година.

В този регион, включително покрай река Вардара и в поречието ѝ живеят още от 475 година Българите, предвождани от кан Бузан (пр. 475-488), наследен от Българския кан Реан или Хрун III (488-521, Кхрун, Крун) – завладял целия Балкански полуостров от Виена (включително, Wiedeń, Виден, от бълг. *Bieden, др.-бълг. Быдьна, Бъдина, срв. Видин*), Трансилвания, Драч (днес алб. Дурас) и Елада (днес Средна Гърция) до Голямата стена при Константинопол, която е изградена от император Анастасий I (491-518) „срещу българите“ за да възпре превземането на Града-столица „от българите“ (ПР* – Прокопий Кесарийски, „Тайната история“).

Присъствието на българите в този регион след 475 г. се фиксира и от археологически находки, включително от една керамична картина, намерена ин-ситу в ателието-работилница за керамични изделия (днес в Реп. Сев. Македония), на която са представени двама Български конника (BULGAR), воюващи със Склави (SCLAV) и Готи (Gt), и е датирана между 476 и 488 година.

Няма никаква случайност във факта, че именно в тези земи по Вардара се заселват през 679 г. българите на кан Кубер* (пр. 665 – сл. 711, брат на кан Аспарух /пр. 665-699/) и неговия кавкан Мавър (ок. 665 – сл. 713), които дошли тук след като в няколко сражения нанесли пълен погром над Аварския хакан.

Върху 131-вата новела (закон) на Юстиниан I Велики (527-565) е поставил собственоръчно една базисно важна бележка Константинополският патриарх Фотий (857-867, 877-886), който е женен за сестра на Византийската императрица от малоазийски БЪЛГАРСКИ етнически произход Теодора (842-856, †867) и взема дейно участие в покръстването на император Борис I (852-914) и България през ноември 863 г.:

„Разбирай от настоящата Юстинианова новела привилегиите на Архиепископа (Митрополита, Патриарха) на БЪЛГАРИЯ, защото той е [Апостолически] архиепископ на Първа Юстиниания, отечеството на Юстиниан [Първи]. БЪЛГАРИЯ заради това се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан [Първи] присъединил тази страна под властта на Римляните (т.е. под властта на Римската империя).“ [Bibliothekcae juris canonici veretis tomus secundos Opera it studio Gulielini Vodi et Henrici Justelli, Christophori F. Lutetiae Passiorum 1661, p. 822] (вж. архимандрид Кирил Рилски – „Българска самостоятелна църква в Илирия …“, стр. 5, chrome-extension://efaidnbmnnnibpcajpcglclefindmkaj/https://www.strumski.com/…/Kiril_Rilski_bulgarskata… ).

Този Апостолически статут на Българската православна църква е потвърден през ноември 863 г. от Константинополския патриарх Фотий, от Константинополската църква и от императрица Теодора (842-856) с малолетния император Михаил III (842-867) и висшите сановници на Византия при покръстването на Българския василевс (император) Борис I (852-914) с цяла България, както и при други сходни причини и поводи от 863 г насетне. Потвърден е през 865-866 и 868-869 г. и от Римския папа и Римската църква, както и от Римо-Германския император Людовик Германски (826/843-876).

А този статут на Българската православна църква е категорично ПРЕпотвърден от всички християнски Апостолически и поместни църкви и със всемирно съборно решение на Осмия вселенски събор (869-870) на 10-тото му извънредно заседание, проведено в нощта на 3-4 март 870 година (ИЗ*).

Киевската христова църква е създадена при покръстването на Киевските князе и киевското население през лятото или началото на есента на 990 г. сл. Хр. (датирането в 988 г. сл. Хр. или 6496 г. от Сътворението е грешно, още повече че това датиране е направено в Москва векове по-късно – чак между 1561 и 1583 г. сл. Хр.).

Същевременно при Киевското покръстване и многогодишното съграждане на Киевската църква, както и в десетилетията насетне, „всички епископи, попове, дяци и псалти са българи“.

А пък Киевският ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИК Борис – първият от светите братя Борис и Глеб – синове на принцесата „Болгариня“ (Волжко-Българската принцеса Бозок, дъщеря на Волжко-Българския кан Талиб Мумин Баджанак /981-1004/), при кръщаването си в Киев през 990 г. получава християнското име Роман, носено от тогавашния Български цар Роман (977-997, син на цар Петър I /927-971/), който му става личен Кръстник – тоест християнски „Кръстен баща, учител и покровител“. За да бъде по-добре разбрана стойността на този изключително важен и досега умишлено „забравян“ и заобикалян от российските и българските историци факт, трябва да се има предвид, че преди 990 г. цели 27 години – от 963 г. насетне – няма византийски император с името Роман, а след Българския цар Роман (977-997) първия византийски император с име Роман се появява чак в 1028 година – Роман III Аргир (1028-1034).

Не е известно дали Българският цар Роман е присъствал при покръстването на Киевския престолонаследник Борис; или е изпратил свой личен представител – висш български аристократ, който да представлява царя на кръщението на Борис и приемането от него на името Роман, да предаде царските думи, напътствия и пожелания на Царския кръщелник и да му поднесе царските дарове, изпратени от неговия царстващ Кръстник.

По този начин християнското Царство България и мюсюлманската Волжка България придобиват хегемонно положение в Киевския феод, което е безспорен факт поне до 1014-1015 г., когато умира Киевския владетел Владимир I Кръстител (978/980-1014).

Обаче е ясна реакцията срещу това на Византия, която много скоро – даже скоростно – се съюзява със Светата-Римо-Германската империя срещу България. Така, в синхронни действия с Византия, която успява да плени Българския цар Роман и да го държи в Константинопол, още през 993 г. един брутален германски епископ и подчинените му католически свещеници смогват да прогонят българските свещеници от Бохемия (Чехия) и да закрият Българската епископия в Прага, а през 996 г. същите постигат и закриването на Българските епископии в Краков и Вроцлав (чак три години по-късно – през 999 година, Римо-Германия предава Краков и Краковските земи с горна Висла на католическото кралство Полша).

Но. По някакви неизвестни ни, неясни и неизследвани до сега в социалното историознание причини, днес се приема, че покръстването и създаването на Киевската христова църква през 990 г. е проведено под патронажа на Константинополската църква (Всъщност Киевския християнски манастир „Печорска лавра“ – бълг. „Пещерна лавра“, тогава до крепостта Киев и извън стените ѝ, е създаден от българина Микаил Бащу /819-900/ още през 865 г. сл. Хр. /ДТ*/, тоест непосредствено след покръстването на България през ноември 863 г. и след прекратяване през март 865 г. на бунта на 52-ма провинциални български боѝли /принцове/ срещу приемането на християнството от царя-император Борис I*. При това за преминаване на Киевската църква към Константинополската може да се говори не по-рано от 1052 г., когато от Киевския княз Ярослав /1019-1054/ е поставен първия Киевски митрополит „руского родом“ – скандинавец или киевчанин и изобщо каквото и да означава това, и даже още по-късно – при управлението във Византия и Българските земи на юг от Дунав на българо-византийската династия Комнини* /1057-1059, 1081-1185/, за което има интересни и досега игнорирани факти).

Вероятно тезата за Константинополско-Византийската егида над Киев е свързано с факта, че през пролетта на 990 г. именно от Константинопол в окупирания от киевската армия Херсон е изпратена бъдещата ХРИСТИЯНСКА съпруга на Киевския владетел Владимир I (978/980-1014), която е „царска дъщеря“ (рус. „царевна“ /ПВ*/).

Тази царска дъщеря, обаче, не е „сестрата на Цариградските императори“ Василий II и Константин VIII. Тя е Българската принцеса Анна Петрина Симеонина* или Анна Лакапина Петрина Симеонина Борисина Персианина Звиницина Омуртагина Крумина Дуло (родена преди или около 953 – †1011/1013), дъщеря на Българския цар Петър І* (927-970/971, внук на Българския цар Борис I* /852-914/), и на Българската царица Мария-Ирина Лакарина (927-963, внучка на Византийския императорстващ Роман І Лакарин /919-944/ и дъщеря на Византийския император Христофор Лакарин /927-†931, роден 890/).

Именно българската принцеса Анна Ласкарина Петрина е изпратена през пролетта на 990 г. от гея Василий II по море от Константинопол в окупирания от Киевските войски византийски град-крепост Херсон. Защото:

(1) прочутият гей Василий II нямало как и изобщо не искал да се ожени за годеницата си и негова втора братовчедка Анна Ласкарина Петрина;

(2) самата принцеса Анна била твърде видна в обществените среди, понеже била от най-висок български и византийски християнски и сановнически произход и една женитба с всеизвестен и неприкриващ се гуляйстващ пòказно-циничен гей би довело до огромен скандал както в обществото, така и в дипломатическите отношения с християнската империя България (които и без това не били добри) и с християнската Римо-Германската империя;

(3) самият император Василий II много искал да се отърве час по-скоро от официалната си годеница Анна Петрина, защото самото ѝ присъствие в Константинополския дворец подчертавало ярко гейщината на императора и давало обилна храна за приказките, насмешките и критиките по негов адрес;

(4) а от друга страна – мнителният до маниакалност и злонравен Василий II подозирал принцеса Анна в постоянно тайно сътрудничество с България и с всичките си реални и самовнушени врагове във Византия и в чужбина.

При това Василий II и Константин VIII, властващи самостоятелно във Византия от 10 януари 976 г. и имащи само една единствена сестра, не изпращали за първи път в чужбина за женитба уж „сестра си“, придружавана за свидетелство от поне един епископ, като всъщност под булото на тяхната „сестра“ се криела друга аристократка – обикновено с доста по-нисък сан и статут. Даже и българските братя-комитопули към 986 г., търсейки от Византийските императори съпруга за брат си – принц Арон (пр. 950 – †14 юни 987, Разметаница в Дупнишко), с който акт да утвърдят сключения мирен договор между България и Византия, лично разкрили една такава тяхна измамна „сестра“, която върнали обратно на Василий II, но изгорили на клада лъжливия византийски епископ (ИБИ*).

Царската ( = императорска) принцеса ( = ерцхерцогиня) Анна Лакарина Петрина е сестра на Българските царе Борис ІІ* (971-977) и Роман или Роман-Симеон* (977-997), които са родени след 927 г. и преди 931 г. – смъртта на византийския им дядо Христофор Лакарин (съ-император 927-931).

Още от 863 година или най-късно от лятото на 969 г. Анна е годеница на Византийския император и от съзряването си световно всепрочут гей Василий ІІ (976-1025, роден 958 г.).

Годежът на Василий ІІ и Анна станал вероятно в периода преди възкачването на Никифор ІІ Фока (16 август 963 – убит от Иоан Цимисхи в нощта на 11 срещу 12 декември 969 г.), като през есента (започваща от 1 септември) на 969 г. тя вече живеела в Константинополския императорски дворец заедно с по-малката си сестра – Na. Лакарина Петрина Симеонина, която пък е сгодена за император Константин VІІІ (976-1028, роден 960 г.), рóден брат на Василий ІІ;

Откъм 988 г. (ПВ*), а всъщност от пролетта или лятото на 990 година (ИБИ*), Анна Петрина е съпруга на Киевския княз Владимир І Святой* (978-1014) и може би е майка на Предслава* (РН*); наричана е в др.-руските текстове “царица Анна” (ПВ*) и е Велика княгиня на Киевския феод (988-1011 /ПВ*/) – а по-точно от пролетта на 990 г. до смъртта си през 1011/1013 година.

Същевременно съпругът й Владимир І Киевски (978/980-1014) е назоваван в др.-руските извори изрично само “княз” = поместен граф, владетел на един град-крепост и хинтерланда му, какъвто той е в действителност. И в българската “История“, написана от Волжко-Българския кан-владетел (балтавар*) Гази Барадж* (1229-1246, роден преди 1180 г.), нарицателното за титлата на владетеля Владимир І Киевски е също като за най-нисш по степен княз* или принц (кан*, канѧз*), отговаряща на марк-граф, тоест граф на марка – малко феодално владение или на едно селище-крепост (ДТ*).

Интерес представлява фактът, че и в цитираната от първия съвременен российски историограф В. Н. Татишчев (1686-1750, рус. Татищев) така наречена „Иоакимовска летопис“, се твърди че Анна, съпругата на „кръстителя“ Владимир I Киевски, е българска принцеса (“летописи сведениями… об Анне, супруге Владимира Крестителя, как о болгарской княжне“, вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/Иоакимовская_летопись ).