Православната монархия – единствената богоустановена форма на държавно управление

Може ли Църквата да бъде отделена от монархията?

Съгласно учението на светата Православна Църква свещенството и царството са неразделни. Служението на царя е свещено служение. Светият преподобен Теодор Студит е казал: „Бог е дарувал на християните два висши дара – свещенство и царство, посредством които земните дела се управляват подобно на небесните.

Неизменното и неразделно единство между Божественото и човешко начало в Христа определя и правилната норма (идеал), а оттук и дължимото взаимоотношение между духовенството и държавата. Държавата е плод на съзнателната и целеустремена дейност на човека, и няма област в живота, в която той би бил по право свободен от Бога, както казва Евангелието: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец“.

Поради това и целият обществен живот е длъжен да се подчинява на Божествения Закон.

Православното църковно право изразява по следния начин отношението между Църквата и държавата: „Най-великите блага, дарувани на човечеството по върховната Божия благост, са свещенството и царството, от които първото се грижи за божествените дела, а второто ръководи и се грижи за човешките дела, като двете заедно, изхождайки от един и същи източник, съставляват венеца на човешкия живот“.

За изпълнението на първата задача в Църквата е учредена йерархия на клира, или свещенството, възглавявана от епископ, което в превод означава „пазител, надзорник”; а за осъществяването на втората в Църквата е учредена йерархия на миряните, или царство, която се управлява от външния епископ на Църквата – помазаникът Божий.

Думата „цар” в превод от арамейски и санскрит означава „защитник, покровител, ръководител”, т.е. външен епископ на Църквата, а думата „царство” означава „защита, ограждение” на Църквата, вярата и православния народ. Естествено това се отнася само и единствено за православния самодържец.

В актовете на Седмия Вселенски Събор се казва: „Свещеникът е освещение и укрепление на императорската власт, а императорската власт е сила и опора на свещенството.

Свещенството пази и се грижи за небесното, а императорската власт посредством справедливи закони управлява земното”.

Това положило основата на каноническото учение за отношението между двете власти, което проповядвала древната Църква, и от което били пропити както отците на Църквата, така и християнските държавници.

Всеки от тях първенствува пред другия в пределите на своята власт. Но (мистически) църковният сан на царя не може да бъде по-висш или нисш от сана на патриарха, така както и царят и патриархът се явяват жив образ на единния наш Господ.

Симфоническата връзка между свещенството и царството, не като даденост, а като предопределеност, е учение, базиращо се на Свещеното Писание, което винаги се е проповядвало от Православната Църква и се е пропивало в нейното право: „И царе ще бъдат твои хранители” (Ис. 49:23) – предсказано за Църквата Христова във Ветхия Завет от пророк Исаия. „Те ще бъдат пазители на вярата и на Божиите заповеди” се казва във втора книга Царства. Така още в Библията била положена основата на тясната връзка между държавната власт и Църквата.

Исторически църковните канони определяли и направлявали развитието на гражданското законодателство, влизайки постепенно в кръга на църковното предание. Така например, Димитрий Хоматин, архиепископ Български, живял през 13-ти век, учел, че „Императорът е върховен пазител на църковния порядък, той стои над съборните определения и им придава сила и действеност. ТОЙ Е ВОЖД НА ЦЪРКОВНАТА ЙЕРАРХИЯ и законодател по отношение на живота и поведението на свещениците; той има право да разрешава спорове между митрополитите, епископите и клириците и да избира овакантените епископски катедри. Той може да повишава и епископските катедри и епископите в ранг митрополии и митрополити. Неговите постановления имат силата на канони”.

Свети равноапостолен цар Константин Велики в своята реч към отците от Никейския Събор назовал епископите като епископи в делата, касаещи вътрешния църковен живот, а себе си – епископ във външните дела на църковния живот.

А на Халкидонския Събор Император Маркиан направо бил наречен Цар-свещеник. И свети папа Лъв Велики, този строг православен учител, признавал властта на владетелите за „свещеническа”.

Ето защо един от основните закони на Руската империя гласял: „Императорът, като християнски владетел, е върховен защитник и пазител на догматите на господстващата вяра; блюстител на правоверието и на всяко благочиние в светата Църква. В този смисъл императорът… се именува Църковен Глава”.

Видният богослов-канонист Н. Суворов написал: „Православните самодръжци издавали укази за повсеместна употреба при богослужението на определени песнопения, например, указ на Теодосий Втори за повсеместна употреба на трисветата песен: „Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмъртни, помилуй нас” и прочее, или даже сами съчинявали, например, химнът на Юстиниан „Единородний Сине и Слове Божий”, или прекрасните Богородични стихири на Йоан Грозни. С оглед на това църковният историк Сократ в 5-ти век имал пълното право да каже, че откакто императорите станали християни, църковните дела започнали да зависят от тях”.

А ето какво се казва за църковното служение на царя в посланието на Антоний, патриарх Константинополски: „Царят заема високо място в Църквата; той не е това, което са другите поместни князе и владетели. Царете в началото укрепили и утвърдили благочестието в цялата вселена. Царете свиквали вселенски събори; със своите закони те потвърдили спазването на това, което постановяват божествените и свещени канони относно точните догмати и благоустройството на християнския живот, и много се подвизавали против ересите.

И накрая, Царете заедно със Съборите чрез своите постановления определили порядъка на архиерейските катедри и установили границите на митрополитските околии и епископските епархии. За всичко това те притежават велика чест и заемат високо място в Църквата”.