Денят 14 септември в историята на Ловеч:

Максим е висш български духовник, митрополит на българската Скопска епархия от 1892 до 1894 (или 1895) година и митрополит на българската Пловдивска епархия от 1906 до 1938 година.

Роден е като Марин Пенчов Пелов на 14 септември в 1850 година в троянското село Орешак, тогава в Османската империя. Кръстен е на светското име на вуйчо си архимандрит Макарий, игумен на Троянския манастир.[3] Бъдещият епископ Максим Браницки му е племенник.[4] В 1858 година става послушник в Троянската обител.[5] Започва да учи при чичо си Спиридон, монах в скита „Свети Николай“.[6] След операция на окото, в 1862 година[7] продължава образованието си в училището в Орешак при Стефан Попдудев, а от учебната 1862 – 1863 година учи в Ловеч[8] при Манол Лазаров. Поради заболяване от тифус се мести да учи в Сопот, където учи при Партений Белчев,[9] Михаил Радославов и Стефан Труфчев. В Сопот заедно попада под влияние на революционния комитет, начело с учителя Ганчо Попниколов, и участва в списването на ръкописния вестник „Остен“.[10] След разпространяването на един брой на „Остен“ всичките троянски ученици са принудени да избягат от Сопот и Марин Пелов се установява в скита „Свети Йоан Предтеча“ на Троянския манастир. През зимата на 1869 година продължава образованието си в Троян,[11] а след това от лятото се установява в Троянския манастир, където е четец и клисар

На 21 януари 1870 година в Плевен е ръкоположен за дякон от митрополит Доротей Софийски, който променя името му на Максим.[12] Служи като дякон, певец и учител в Троянския манастир до 1871 година, когато става учител в Клисура.[13]

Докато е монах, в Троянския манастир се образува революционен комитет, начело с архимандрит Макарий, в който влиза и Максим. Комитетът е заклет от Васил Левски, който често се укрива в манастира. През 1871 година Максим за една година става учител в Клисура, където служи и като дякон и също членува в революционния комитет от десетина души. Общува с Левски и Ангел Кънчев, които посещават градчето.[14] Файл:BASA 1318K-1-5972-8 Plovdivski mitropolit Maxim-1938.jpgВ 1872 година участва в комитетско събрание в Сопот с ръководителя на сопотския комитет Ганчо Попниколов и ЛевскиПрез май 1872 година в Клисура пристига митрополит Панарет Пловдивски, който харесва дякон Максим[16] и след края на учебната година на 1 юли 1872 година Максим постъпва на служба в Пловдивската митрополия.[17] Участва в обиколките на Панарет из Родопите, включително и в Ахъчелебийско, което е присъединено към Пловдивската екзархийска епархия. След това Максим служи като дякон в Екзархята в Цариград зедно с дяконите Василий, Иларион и архидякон Хрисант и взима уроци по френски при протосингела Йосиф. Като дякон на митрополит Панарет продължава обиколките из епархията.[18] В тежките месеци по време и след въстанието епархията остава под управлението на епископ Гервасий Левкийски,[19] а дякон Максим събира сведения за убийствата и насилията над българското население. Тези сведения са изпращани чрез руското консулство в Пловдив до Екзархията и до руското посолство в Цариград, след което попадат в европейските вестници „Дейли Нюз“, „Фигаро“ и други. С учителя в Робърт колеж Петър Димитров организира посещението в Пловдив на европейската комисия, която проучва положението в областта.[20] През есента на 1876 година оставането на дякон Максим в Пловдив става опасно и той е изтеглен от екзарха в Цариград,[21] където се включва в така наречената Народна комисия, начело с архимандрит Методий Кусев, обработваща събраните свидетелства в изложения до дипломатическите представителства и кореспондентите на европейските вестници в османската столица.[22] В началото на 1877 година заедно с архимандрит Методий разпраща съобщения до българските общини да не подписват благодарствени махзари за обявената от Мидхат паша Османска конституция

 

В 1877 година Феликс Каниц, който познава дякон Максим от Троянския манастир, му предлага стипендия за обучение във Виена,[24] но екзарх Антим не го пуска в Австрия с обещание, че ще го изпрати да учи в Русия.[25] В началото на 1877 година заедно с отец Георги Тилев заминава за Одеса,[26] след което постъпва във втори клас на Киевската семинария.[27] След избухването на Руско-турската война през лятото на 1877 година с дякон Иларион Ветовски заминават за фронта при Свищов като санитари.[28] През септември се връща в Киев.[29] Подобно на повечето представители на църквата Максим неодобрява приетата Търновска конституция, намирайки я за неподходяща за неразвитата българска нация. На Успение Богородично 1880 година чете в Троянския манастир реч против партизанството в страната, която е публикувана в „Марица“[30] и която разгневява лидера на либералите Драган Цанков.[31] С препоръчително писмо на Йосиф I Български до митрополит Платон Киевски е допуснат да разучи управлението на епархията

 

След завършването на семинарията през юни 1881 година Максим иска да продължи да учи в Духовната академия в Киев, но митрополит Панарет не му позволява, тъй като епархията се нуждае от уреждане и директора на просвещението на Източна Румелия Йоаким Груев го назначава за учител по Закон Божи в Пловдивската мъжка и в девическата гимназия.[33] В началото на учебната 1882/1883 година отново заминава за Русия, за да учи в Киевската духовна академия, но не го приемат, тъй като закъснява[34] и екзарх Йосиф го назначава за секретар на Екзархията. Опитва се да получи разрешение от екзарха да учи в Дрезден, но не успява. В края на август 1884 година[35] замества Методий Кусевич като протосингел на Екзархията.[36]

На 11 ноември 1884 г. е ръкоположен за презвитер от екзарх Йосиф в съслужение с Евстатий Пелагонийски и Синесий Стовийски.[37] През март 1885 година екзарх Йосиф го въвежда в чин йеромонах и архимандритФайл:Bulgarian Bishops in 1937.jpg

От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.

От 1906 до смъртта си е пловдивски митрополит.

Митрополит Максим е член на Светия Синод от 1913 година, а от 1921 до 28 март 1928 година е негов наместник-председател. Умира на 1 март 1938 година в Пловдив