Денят 15 септември в историята на Ловеч:

1919 г.
На 15 септември, на път за Севлиево, цар Борис Трети прекъсва пътуването си и за пръв  път гостува в Ловеч. В следващите години още 11 пъти Негово Величество посещава града на река Осъм, дал на Средновековна България ред царе.

12 КОМЕНТАРИ

  1. “ВМЕСТО РЕДАКТОРА”, всичко е вярно! То съгласно турския пътешественик Евлия Челеби, Ловешката крепост, респективно гр. Ловеч пада под Турско чак 1474 год., или 80 години след падането на Търново (справка Ловеч и Ловчанско).Ние Ловчалии сме били не пет века, а четири века под Турско робство.
    Добре е да се знае, че Охридската архиепископия, т.е, ръководството на Българската православна Църква е закрито НЕКАНОНИЧНО със Султанско ИРАДИЕ, чак през 1767 год. и то по настояване на Цариградския гръцки Патриарх Самуил (Ханджери), за да бъде присъединен диоцеза (територията) на БПЦ към Цариградската патриаршия.

    • 70 години Ловеч е под робството на БКП(герб), за което робство никой нищо не казва и пише!

  2. На 10- ти септември 2018 г. се навършват 70 години от кончината на Цар Фердинанд I.

    По повод годишнината беше отслужена панихида в Католическия катедрален храм “Св. Йосиф” в София. По време на службата енорийският отец Ярослав Бабик каза:”Ако се върнем мислено в ония години, когато българският монарх се е черкувал в нашата енория, не може да не си го спомним, защото Царят на българите е бил забележителен човек. Освен че е направил много за българския народ със своите лични дарения, превръщането на София в модерен европейски град, е понесъл

    много лични несгоди – умира първата му любяща съпруга, след това и втората. Загубва първородния си син Борис III, а след това и Кирил, убит от новото комунистическо правителство. Днес, аз служа с чашата за причастие, дарена лично от Цар Фердинанд на нашия храм и която е скъп спомен за нашата енория. Нека го поменем с добро и да помолим Господ Бог за мир на душата му!”.

    След панихидата бяха поднесни венци и цветя пред плочата-барелеф за Независимостта на България на пл. “Княз Александър Батенберг”, близо до бившия царски дворец

  3. Горд съм с :
    Българските царе от Ловеч, или родствени свързани с Ловеч:
    1. Цар Асен (1190-1196г.г.)
    2. Цар Петър (1185-1197г.)
    3. Цар Калоян (1197-1217г.г.)
    4. Цар Иван Асен Втори (1218-1241г.)
    5. Цар Иван Александър (1331-1371г.)
    6. Цар Иван Срацимир (1356-1396 г.)
    7. Цар Иван Шишман (1371-1395 г.)

  4. Това са царете ни от династията Асеневци. С тях започва възроденото ни царство през 1187-а, с тях и завършва царството ни в началото на 15 век! А каква е връзката на Ловеч с тях – градът ни е бил седалище на Асеневци.
    А кои поименно са владетелите от Ловеч, потруди се малко, поразлисти българската история! Стига с тоя интернет!

  5. Царство България – величавата тъга на българите!
    Проклети да са тези, които го унищожиха и докараха отечеството до днешната му национална катастрофа!

  6. Величавата история на Ловеч не заслужава днешната управленческа върхушка на хилядолетния град! Възраждането му обаче няма да стане само с патриотични възгласи и спомени от славното минало на Ловеч!
    Лозето не ще молитва, а мотикаааааааааааа!

  7. Много точно завършва историческата справка: “…. на България ред Царе”. А те са само СЕДЕМ (7). Ловчанските управници в това число и журналисти продължават от комунистическо с клишетата, да говорят за нашия град “града на люляците”. Така е когато липсва Нционално самосъзнание и чувство за местен шувинизъм.
    Какво лошо има, да кажиш, че си от града, избран от Левски за столица на България; града който победи Византийците, сключи се примирие, даде се начало на Второто Българско Царство.
    Това е истината с която следва да се гордеем господа управляващи, журналисти и Ловчалии.

    • Града на българските царе – Ловеч! Може ли, да напишете имената на тези СЕДЕМ ловешки царе, за да ги знаем всички незнаещи? И разбира се да се гордеем с тях!

      • Добре е да се знае и какво Ловеч е дал на Османската империя:

        Между бележитите турски интелектуалци от български произход е историкът Ахмед Джевдет паша, ислямизиран българин от Ловеч. Автор е на 12-томна история на Османската империя, известна с неговото име – „Джевдет паша тарихи“. Бил е многократно министър на просветата, на правосъдието и на други министерства, а в Мала Азия – валия на Бурса и Мараш. Като министър в Цариград проявявал интерес към културните прояви на цариградските българи, разбира се, за да ги спечели за османската държава. На 22 февруари 1872 г. присъствал на представянето на пиесата „Невенка“ от 14-годишния К. Величков в прочутия цариградски театър „Сулие“, наричан „Гедик паша тиатросу“. Поздравил автора и артистите българчета – ученици в лицея „Галата сарай“. За това представление цариградският българин от Казанлък д-р Христо Стамболски пише в дневниците си-спомени, стр. 187: „Българинът-потурнак Джевдет паша от Ловеч присъства тоже на това представление, на което историческата стойност той откри и похвали автора на „Невенка“, че схванал много добре сюжета.“

        Има версия и че бележитият турски реформатор Митхад паша също е родом от Ловеч, както и Сулейман Балтооглу, командал турския флот при обсадата на Константинопол.

      • Българските царе от Ловеч, или родствени свързани с Ловеч:
        1. Цар Асен (1190-1196г.г.)
        2. Цар Петър (1185-1197г.)
        3. Цар Калоян (1197-1217г.г.)
        4. Цар Иван Асен Втори (1218-1241г.)
        5. Цар Иван Александър (1331-1371г.)
        6. Цар Иван Срацимир (1356-1396 г.)
        7. Цар Иван Шишман (1371-1395 г.)

      • Бих добавил още
        Константин ІІ Асен / син на видинския цар Иван Срацимир/ и княз Фружин, син на Иван Шишман.

        Цар или император Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир, е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396 и 1422 г. КОЕТО ДАВА ОСНОВАНИЕ ДА СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ БЪЛГАРИЯ СЕ ГУБИ ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА КАРТА НА СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА ПРЕЗ 1422 ГОДИНА, А НЕ ПРЕЗ 1396-А!

        Като престолонаследник участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.

        През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сърбия и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи.

        Около 1408 г. Константин II дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод османците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби – син на Баязид I Светкавицата. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

        Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно Видин още от 1396 г.

        Има съществени сведения и съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417 – 1422 г. като васално на султана:
        Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна;
        Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог);
        Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая…“ т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има „посланик“;
        В хрониките на Констанцкия събор от 1414 – 1418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
        През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.

        При въстанието на Шишмановия син Фружин, известно в историографията и като въстание на Константин и Фружин, от 1408 – 1413 г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу османците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.

        Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:
        от Константин Костенечки;
        в Руския хронограф;
        в Бранковичевия летопис;
        в една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където той е наречен „цар български“.

Comments are closed.