2 януари 2018, вторник

СВ. СЕРАФИМ САРОВСКИ

Св. Серафим Саровски Чудотворец

Преподобный Серафим, Саровский чудотворец
Saint Seraphim, Wonderworker of Sarov

19 юли 1754/59 – 14 януари 1833

Празнува се на 2 (15) януари заедно със Св. Силвестер, папа Римски и на 19 юли (1 август стар стил)

 

 

По-долу:

Из духовното наследство на св. Серафим Саровски:

На други езици:

 

 

Църковни песнопения

Тропар, глас 4

От юности Христа возлюбил еси, блаженне,
и Тому Единому работати пламенне вожделев,
непрестанною молитвою и тудом в пустыни подвизался еси,
умиленным же сердцем любовь Христову стяжав,
избранник возлюблен Божия Матери явился еси.
Сего ради вопием ти:
спасай нас молитвами твоими Серафиме, преподобне отче наш.

Кондак, глас 2

Мира красоту и яже в нем тленная оставив, преподобне,
в Саровскую обитель вселился еси:
и тамо ангельски пожив, многим путь был еси ко спасению:
сего ради и Христос тебе, отче Серафиме, прослави,
и даром исцелений и чудес обогати.
Тем же вопием ти: радуйся, Серафиме, преподобне отче наш.

Тропар на преподобен, глас 8

На тебе, Отче, който подражава, сигурно ще се спаси,
защото, поел кръст, си последвал Христа
;
и на дело си учил да се презира плътта, защото е преходна,
а да се грижи за безсмъртната душа.
Затова и с ангели ще се възрадва, преподобни (името), твоят дух.

 

 

Кратко животоописание

Преподобният Серафим Саровски (в света Прохор Сидорович Машнин) е роден през 1754 г. в град Курск в уважавано търговско семейство. (Виж също: За годината на раждане на св. Серафим по-долу).

Баща му изгражда храмове, а майка му възпитава трите си деца, от които Прохор е най-малкият. От малък желаел да стане монах. Съвременниците на св. Серафим отбелязват, че светият лечител изцелявал не толкова с кротка дума, колкото с любов и радост, които струяли от него. Към всички преподобният Серафим с умиление се обръщал с думите: „Радост моя!“.

Св. Серафим предал Богу дух на 15 януари 1833 г. Мощите му се пазят в Троицкия храм на Дивеевския манастир, на който той е покровител.

Канонизиран е за светец през 1903 г. На тържествата по неговото канонизиране тогава присъствали около 300 000 вярващи, между които и император Николай II със своето семейство.

Pravoslavieto.com

 

 

С В.  П И С А Н И Е. 
   С КЛАВИАТУРАТА: 
Натисни едновременно ALT+P, последвано от ENTER (Mac: COMMAND+P, ЕNTER)

Житие на св. Серафим Саровски

Св. Серафим Саровски Чудотворец, детайл руска икона с житийни сцени. Източник: sarovhram.com.*
Св. Серафим Саровски Чудотворец, руска икона с житийни сцени, детайл. Цялата икона за отпечатване.

Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан.

Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела.

Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез „Курско-коренната“ чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на „юродив Христа ради“ и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка:

– Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят!

Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл:

– Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!“ В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

Преподобни Серафим Саровски

На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години… През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф.

Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество.

В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна… След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: „Този е от нашия род“. Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

Град Саров и Саровската обител през 18 век. Източник: pobeda.ru.
Град Саров и Саровската обител през 18 век. Източник: pobeda.ru.

На 13 август 1786 г. , под старчеството на отците Йосиф и Исаия, игуменът Пахомий постригал в монашество Прохора и го украсил с ангелското име Серафим, а след няколко месеца той бил ръкоположен за йеродякон. Като такъв той служил пет и половина години всеки ден, а когато година и половина след това го възвели в йеромонашески чин, новият презвитер служил света Литургия всеки ден в продължение на повече от година. Тази ревност при продължителните манастирски служби и уморителното килийно правило се отразили на здравето му. Нозете му почнали да се отичат и се покрили с открити рани. Това ускорило неговите намерения да започне пустинножителски подвиг, към който винаги чувствал особена наклонност.

Най-сетне след смъртта на игумен Пахомий новият игумен Исаия дал благословение и св. Серафим на 20 ноември 1794 г. – на същата дата, на която преди 16 г. встъпил в манастира – влязъл в отшелническа колиба, която се намира на шест километра от Саровската обител. Шестнадесет години преживял в тази „далечна пустиня“ блаженият старец Серафим и неговата килия станала свидетел на подвизи, които биха изглеждали невероятни, ако не бяха удостоверени по такъв безспорен начин от очевидни доказателства, които са изпълнили цели томове книги, каквито не са написани за никой подвижник или чудотворец. От пустинничество той преминал към истинско стълпничество, като 1000 дни и нощи стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и молитвата на митаря в уста: „Боже, бъди милостив към мене грешния!“

Св. Серафим Саровски. Източник: ikona.skКъм този подвиг прибавял все по-строги аскетически упражнения. Той пристъпил след смъртта на втория си игумен Исаия към безмълвие, като три години не проговорил нито дума. А след като манастирският събор при следващия игумен Нифонт му предписал да се завърне в светата обител, той получил благословение за още по-тежкия подвиг на доброволното затворничество, което било поослабено в 1815 г. и напълно прекратено на 25 ноември 1825 г., от когато започва последното и най-трудно служение на ближните в подвига на старчеството. Св. Серафим е на 66 години, прегърбен за цял живот още от 1804 година, когато го нападнали в „далечната пустиня“ трима разбойници и го осакатили с жесток побой, загдето не намерили в колибата му очакваното богатство. Така си останал прегърбен от този побой до края на живота „убогият Серафим“.

Четиридесет и седем години той се готвел за своето старческо служение: в пълна духовна зрелост и с благодатна пророческа прозорливост той правел потресаващ разбор на чуждите души и ги ръководел с дълбоко виждащи духовни очи по здравия път на истинското дейно християнство.

При изповед на посетители Серафим сам изброявал греховете на коленичилите, преди те да са отворили устата си. Той нямал друго обръщение към тях освен „Радост моя“, а себе си винаги наричал „убогият Серафим“, който винаги поднася на своите „сироти“ парченце хлебец от петохлебието, късче сухар, лъжичка вино или глътка светена вода и всички на всяко време поздравявал с „Христос возкресе“. Безкрайните върволици от посетители на „близката пустинка“, издигната в края на живота му на половин час път от Саровския манастир и близо до чудотворния „Серафимов извор“, избликнал под жeзъла на самата Божия Майка, разнесли из цяла Русия благодатната слава на Саровския старец Серафим, велик наставник, светец и чудотворец на необятната православна страна. Скъпи рожби на св. Серафимовата безпримерна ревност за разцвета на руското подвижничество били и създадените или утвърдените с неговата многоразлична подкрепа и благодатно ръководство четири женски обители: Дивеевската, Ардатовската, Зеленогорската и Долно-Давидовската. Само разказите на съветите и чудесата на св. Серафим за Дивеевските сестри са достатъчни за цял учебник по монашеско послушание и подвижническо съвършенство. И те всички са дословно записани и удостоверени със собствените имена и почерци на станали известни със святостта си дивеевски праведнички.

Всички ще си спомнят с благоговеен трепет чудото със защитната канавка на Дивеевското манастирско землище. Въпреки неколкократните напомки на техния духовен старец Серафим да оградят своите трудно придобити имоти с една триаршинова канавка, сестрите все бавели изпълнението на тази поръка. Една нощ една от сестрите излязла от килията си и видяла как св. Серафим копае началото на канавката, облечен в познатата бяла връхна дреха. С радостна уплаха тя се спуснала да съобщи на сестрите за идването на най-скъпия гост. В надпревара се хвърлили в нозете му. Но когато отново се изправили, него вече го нямало. Само лопатата и мотиката лежали пред тях в прясно изкопаната земя… Същата нощ една от сестрите се намирала в Саров при св. Серафим. Работата наложила да я задържи и той я отпратил призори, като й казал:

– Отивай си, майко, и кажи на девиците да започнат да копаят канавката! Аз бях там и сам започнах да я копая.

Като вървяла по пътя за своя манастир, сестрата напразно се мъчела да проумее думите на стареца си, за когото тя знаела сигурно, че не е напущал Саров. Като чула от сестрите за станалото и като разказала за поръчаното, всички разбрали какъв благодатен старец им е подарила Небесната Игуменка на Дивеевската обител и веднага се заловили да копаят поръчаната канавка.

 

Но „време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш“ (Екл. 3:2). „На човеците е отредено да умрат“ (Евр. 9:27). Наближил и блаженият за св. Серафим час, когато великият Божи угодник могъл да повтори увереното послесловие на всеки благочестив живот: „Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата“. Както му предсказал Китаевският схимник Доситей преди 56 години, „убогият Серафим“ постигнал чистота, благочестие и святост. Св. Серафим Саровски умрял през нощта срещу 2 януари 1833 година.

Дивеевската икона на Пресвета Богородица "Умиление". Източник: http://www.cofe.ru/blagovest.
Дивеевската икона на Пресвета Богородица „Умиление“. Източник: cofe.ru.

На Рождество Христово той присъствал на ранната Литургия в болничната църква, а след това се причастил на втората Литургия. Простил се с всички братя и наредил да го положат в отдавна приготвения от самия него дъбов ковчег, като поставят на гърдите му емайлираната Богородична икона от Сергиевската лавра. На Нова година, която се случила в неделя, пак се причастил в болничната църква, целунал всички икони и пред всяка от тях запалил свещ, което не бил правил до тогава. Разцелувал се с всички братя и макар това да било последния ден от живота му, приемал посетители. На дивеевската сестра Ирина дал 200 рубли за своята любима обител. Съседът му по килия, отец Павел, чул великия старец да пее през нощта пасхални песни, а рано сутринта на 2 януари се сбъднало и последното пророчество на св. Серафим: „Когато умра, смъртта ми ще бъде открита чрез пожар“. Отец Павел пръв усетил подозрителния дим от заключената килия, а втурналите се братя разбили вратата, загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от една паднала свещ, и когато се поразнесъл димът, открили наистина дивния покойник. Св. Серафим седял на колене под любимата Богородична икона „Умиление“ с вечно горящо пред нея кандило. Ръцете му били молитвено сключени върху ръба на ниския аналой, а върху лъчезаното му лице видели застиналото сияние на последната му молитва и явното блаженство на неговата първа срещу с вечността.

Никой не може да чете спокойно подробните описания на всичко, което последвало след блажената кончина на св. Серафим Саровски. Подготвеното по монашеските правила за погребение тяло облекли в мантия и положили в неговия саморъчно направен ковчег. Цели осем дни лежали светите останки на великия праведник в голямата Успенска църква. Върволицата от поклонници, които с плач се стичали да се простят със своя духовен отиц, нямала край. Когато – по руски обичай – един от многобройните духовници, които извършвали опелото, посегнал да вложи разрешителната грамота, ръката на св. Серафим сама се разтворила и приела свитъка. Това чудо видели игуменът Нифонт и някои от служещите иноци. Погребали го на мястото, което сам си избрал преди осем години. В деня преди да умре светият старец три пъти заставал до своя гроб, който се намирал до гроба на другия известен саровски пустиножител, схимонах Марко, починал на 4 ноември 1817 година.

 

Посмъртното чудотворство на Божия праведник Серафим растяло с годините и постоянно се увеличавал списъкът на великите явления на Божията лекуваща благодат по молитвите на прославения Богородичен любимец. Така се стигнало до двегодишните проучвания на специалната комисия от 1894 г., която трябвало да установи достоверността на Серафимовите чудеса в Саровската обител. Споделяйки всенародната вяра в святостта на великия подвижник, руският Св. Синод възложил на комисията от висши духовни лица да освидетелства свещените му останки. В разкопания гроб намерили почти запазения след 70 години дъбов ковчег, а под остатъчите от монашеската дреха съвършено добре били съхранени костите на покойния праведник.

Св. Синод решил канонизацията на новия руски светец да се извърши през месец юли 1903 г., в самия рожден ден на преподобни Серафим Саровски. Била панисана и за първи път отслужена на 19 юли специалната служба в чест на Саровския чудотворец. Тържествата започнали още на 16 юли. През тези дни многохилядните множества станали свидетели на дивни чудеса.

Св. Серафим изпълнил старото си обещание и щедро проявявал благодатното си чудотворство над вярващия народ. Някои от тях били просто поразителни. При Серафимовския извор, който се намирал до „близката пустинка“ на прославения подвижник, сляпо момиченце прогледнало след отпиване от чудотворната вода. При литийната обиколка на храма друго глухонямо дете проговорило, след като целунало Богородичната икона „Умиление“, пред която се молил и починал св. Серафим. Много патерици били захвърлени през тези Серафимовски дни, много сълзи на многоликата човешка мъка били изтрити, безкрайно било въодушевлението на хилядите възторгнати руски души от това велико посещение на Божията благодат над тяхната необятна Св. Русь, по която се разнесла една нова и чудотворна молитва: „Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас!“ Пред вярващия народ засиял един нов образец на благочестието и изгряла нова утеха от благодатна святост, почерпена направо от Евангелието и от светите Отци.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

 

 

Друго житие на св. преп. Серафим Саровски

Преподобни Серафим, Саровският старец, бил родом от Курск и произхождал от благочестиви и състоятелни родители, по фамилия Мошнини, принадлежащи към известно търговско съсловие в града; той се родил на 19 юли 1759 г. и в светото Кръщение бил наречен Прохор. Баща му Исидор имал голямо усърдие към Божиите храмове, а майка му Агатия, още повече от мъжа си, била почитана за своето благочестие и благотворителност. В третата година от живота си Прохор загубил баща си и негова единствена възпитателка останала благочестивата му майка, под чието ръководство той израснал в християнско благочестие, в любов към молитвата и Божия храм.

От ранно детство над блажения се проявявал дивният Божий покров, явно посочвайки в него благодатен Божий избраник. Веднъж майка му, оглеждайки постройката на църквата, започната още от мъжа й, взела със себе си седемгодишния Прохор на самия връх на строящата се камбанария. По невнимание детето паднало от камбанарията. Агатия с ужас изтичала, мислейки, че се е пребило до смърт, но с удивление и радост го видяла стоящ на нозете си, здраво и невредимо. Така над благодатния отрок се изпълнили думите от Писанието: „зло няма да ти се случи, и рана няма да се приближи до твоето тяло; защото ще заповяда на ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си“ (Пс. 90:10 – 12).

Дивеевската икона на Пресвета Богородица "Умиление". Източник: http://www.cofe.ru/blagovest.
Дивеевската икона на Пресвета Богородица „Умиление“. Източник: cofe.ru.

В десетата му година започнали да учат Прохор да чете и пише и той започнал бързо да усвоява църковния език, показвайки светъл ум и памет, и същевременно украсявайки се с кротост и смирение. Но внезапно се разболял тежко, така че домашните му не се надявали да оздравее. В това тежко за него време Прохор видял в сънно видение Пресвета Богородица, Която обещала да го посети и да го изцели от болестта му. Скоро думите на Божията Майка се сбъднали. По това време през Курск минавало кръстното шествие начело с чудотворната икона на Пресвета Богородица „Знамение“. Поради дъжда и калта кръстното шествие, за да съкрати пътя си, преминало през двора на Мошнина. Благочестивата Агатия побързала да изнесе болния си син, допряла го до чудотворната икона на Божията Майка, след което детето оздравяло напълно.

Благочестивият Прохор се трудел с любов над книжното учение, изучавайки Свещеното Писание и други божествени и душеполезни книги, устремявайки целия се ум към Бога, от любов към Когото пламтяла чистата му душа. Междувременно, по-големият му брат, който се занимавал с търговия, започнал по малко да го приучава към нея, но той не чувствал влечение към тази работа; душата му се стремяла да придобие духовно съкровище, нетленно и неизчерпаемо. Нямайки възможност да посещава божествената Литургия в делничните дни, Прохор въпреки това не пропускал почти нито един ден без посещение на Божия храм и на разсъмване ставал, за да изслуша утренята; в неделните и празничните дни той особено обичал на свобода да се занимава с четене на духовно-поучителни книги, при което понякога четял на глас на своите връстници, но повече предпочитал уединението и безмълвието. От майката не останали скрити наклонностите на сина, но тя не се противяла на желанието му. И когато благочестивият младеж навършил седемнадесет години, той твърдо решил да остави света и с благословението на майка си, която го благословила с меден кръст, с който никога не се разделил, се посветил на монашеския живот.

Като оставил света, блаженият най-напред отишъл на поклонение в Киево-Печерската лавра, където един прозорлив затворник, на име Доситей, предвиждайки в лицето на младежа добър Христов подвижник, го благословил да отиде да се спасява в Саровската пустиня.

Св. Серафим Саровски Чудотворец, детайл руска икона с житийни сцени. Източник: sarovhram.com.*
Св. Серафим Саровски Чудотворец, руска икона с житийни сцени, детайл. Цялата икона за отпечатване.

Изпълнявайки завета на прозорливия старец, Прохор дошъл в Саровската пустиня, където бил приет с любов от настоятеля, стареца Пахомий, кротък и смиреномъдър монах, който много се подвизавал в пост и молитва и бил образец за монасите. Предвиждайки добрата воля на Прохор, той го причислил към послушниците и го дал да се учи при стареца Йосиф, който бил касиер на обителта. Намирайки се в килийно послушание при стареца, Прохор с ревност изпълнявал всички манастирски правила и устави и различните братски послушания: в хлебопекарната, в просфорната, в дърводелската работилница; освен това изпълнявал и задълженията на клисар в храма. Никога не стоял празен, но винаги се стремял да се пази с работа от скуката, която смятал за едно от най-опасните изкушения за монаха.

На църковните служби Прохор идвал преди всички и стоял неподвижно по време на цялото богослужение, колкото и продължително да било то. Извън църквата обичал да се уединява в килията си. Занимавайки се с ръкоделие или с някакво друго послушание, той непрестанно имал в паметта и сърцето си Иисусовата молитва, с чиято сила побеждавал различните вражески изкушения. Като не се задоволявал с тишината и безмълвието на Саровската обител, младият подвижник, съревнувайки на някои старци, които, с благословението на настоятеля, се отдалечили в пълно уединение от манастирската ограда във вътрешността на манастирската гора – с благословението на своя старец Йосиф в свободните си часове също се уединявал в гората за молитвено безмълвие. С молитвата той съединявал въздържание и пост, като в сряда и петък не вкусвал никаква храна, а в другите дни я приемал само веднъж. Всички имали уважение и любов към необикновения подвижник, чиито постоянни и дивни подвизи било трудно да се скрият, въпреки дълбокото му смирение. Особена любов и доверие към него проявявали, като към свое родно чедо, старците Пахомий и Йосиф. Тази любов и всеобщо уважение на Саровските монаси към младия Христов подвижник особено ясно се проявили при следния случай.

След като прекарал в Саровската пустиня осем години като послушник, на 18 август 1786 г., на 27-ата година от раждането си, Прохор се удостоил с пострижение в монашески образ, при което му било дадено ново име – Серафим. С приемането на монашески чин самото значение на новото име, напомняйки му за чистотата и пламенното служение на Ангелите на Бога, издигнало в него още по-силно желание и свята ревност да служи на Господа. Младият монах удвоил своите трудове и подвизи и започнал да държи себе си още по-уединено, потапяйки се във вътрешно богомислено съзерцание.

След малко повече от година преподобният бил посветен в иеродяконски сан. Оттогава той около шест години почти непрестанно служел в този сан, прибавяйки към трудовете – трудове, и към подвизите – подвизи, горейки духом и пламтейки от Божествена любов. Нощите на неделните и празничните дни той прекарвал в бодърстване и усърдна молитва, без отдих, стоейки на молитвено правило до самата литургия; след края на Божествената служба оставал дълго в храма, привеждайки в ред свещената утвар и грижейки се за чистотата на Господния олтар. И при всичко това блаженият Серафим почти не чувствал трудовете, не се изморявал, не се нуждаел от продължителен отдих след тях, често съвсем забравял за храна и питие и като отивал да почива, скърбял за това, че човек не може, удобно на Ангелите, непрестанно да служи на Бога.

В 1793 г., в тридесет и петата си година, преподобният бил ръкоположен в иеромонашески сан. И в този сан, както и преди, но с още по-голяма любов, той продължавал непрестанното свещенослужение, причастявайки се всекидневно с вяра и благоговение със светите Христови Тайни.

Скоро след това преподобният Серафим приел върху себе си още по-висш подвиг и се отдалечил в пустинята. Това станало след смъртта на неговия любим началник и наставник, блажения старец Пахомий, който преди смъртта си го благословил за този подвиг.

Килията на преподобния се намирала в гъста борова гора, на брега на река Саровка, на висок хълм, на 5-6 версти от манастира, и се състояла от една дървена стаичка с печка. Под килията преподобният устроил неголяма градина, а след това и пчелин, които заградил с ограда. Недалече от него живеели в уединение други саровски отшелници и цялата околна местност, състояща се от различни възвишения, осеяна с гори, храсталак и килии на пустинножители, напомняла светата Атонска гора. Затова преподобният нарекъл своя пустинен хълм Атонска гора, като дал и на другите, най-уединени места в гората, имена на различни свети места: Йерусалим, Витлеем, Йордан, потока Кедрон, Голгота, Елеонската планина, Тавор – като най-живо представяне на свещените събития от земния живот на Спасителя, на Когото той окончателно предал своята воля и целия си живот.

Упражнявайки се непрестанно в четене на светото Евангелие, той особено обичал да чете на тези места за съответстващите на имената им евангелски събития. В своята Витлеемска градина той възпявал евангелското славословие: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“. На брега на Саровка, като на бреговете на Йордан, той си спомнял за проповедта на Йоан Кръстител и кръщението на Спасителя. Беседата на Господа на планината за деветте заповеди на блаженствата слушал на една планина, намираща се близо до Саровка, а на друго възвишение, наречено планина на Преображение, съзерцавал в мислено присъствие заедно с апостолите славата на Преобразилия се Господ. Скривайки се във вътрешността на гъстата гора, той си спомнял по Евангелието молитвата на Господа за чашата и трогнат от дъното на душата си от Неговите вътрешни страдания, със сълзи отправял молитви за своето спасение. На така наречената от него Елеонска планина той съзерцавал славата на Възнесението на Христа на небето и сядането Му отдясно на Бога.

Преподобният Серафим винаги носел едни и същи дрехи, прости, дори бедни: износена калимавка, подрасник от бяло платно, кожени ръкавици, кожени дълги чорапи и цървули; върху подрасника му неизменно висял същият кръст, с който някога го благословила майка му; на гърба му висяла торба, в която постоянно носел със себе си светото Евангелие, напомнящо му за спасителното носене на благото иго и лекото бреме Христово. Цялото време на ревностния Христов подвижник преминавало в непрестанни молитви и псалмопения, четене на свещените книги и телесни трудове.

При студено време преподобният събирал съчки и сечал дърва за отопляване на килията си. През лятото работел в малката градинка, от която се прехранвал. За наторяване на земята той ходел за мъх по блатисти места в горещите летни дни. Когато отивал там, съблечен и препасан само през кръста, комарите и други насекоми жестоко уязвявали тялото му, така че то се подувало и дори посинявало. Но Божият подвижник доброволно търпял заради Господа и дори се радвал, защото, както казвал впоследствие, „страстите се премахват със страдания и скърби – или доброволни, или изпращани от Промисъла“, и затова, за най-съвършено и надеждно очистване на душата той приемал върху себе си доброволни страдания.

Преподобният всеки ден извършвал монашеското молитвено правило по Следовния Псалтир, по чина на древните християнски пустинножители; в свое време пеел и четял 1-ви, 3-и, 6-и и 9-и часове, вечерня, малко повечерие, вечерни молитви, при това често, вместо вечерно правило, правел по хиляда поклона на един път, четял полуношницата и други църковни служби. Изучил от собствен опит всички начини и степени на молитвата, той възлизал не само до подвига на така наречената умна молитва, но и до най-високата степен на молитвено съзерцание, когато умът и сърцето биват съединени в молитва, помислите не са разсеяни и сърцето се съгрява от духовна топлота, в която възсиява Христовата светлина, изпълвайки с мир и радост целия вътрешен човек.

Така, спасявайки се в пустинята през седмицата, свети Серафим в навечерието на празничните и неделните дни идвал в Саровската пустиня, слушал вечернята, всенощното бдение или утренята и след ранната литургия се причастявал със светите Тайни, след което до вечернята приемал идващите при него по свои нужди братя, и след това си взимал хляб за през седмицата и се връщал в пустинната си килия. Цялата първа седмица на Великия пост прекарвал в манастира и в тези дни постел, изповядвал се и се причастявал със светите Тайни.

С молитвените подвизи блаженият старец съединявал подвизите на голямо въздържание и пост. В началото на своя пустинен, отшелнически живот той се хранел с твърд и сух хляб, който вземал със себе си от обителта в неделя, за цяла седмица, но и от това количество той отделял голяма част за горските животни и птици, които много го обичали и често посещавали мястото на молитвените му подвизи. Впоследствие преподобният още повече усилил своя пост, отказвайки се и от хляба, и приучил тялото си на такова въздържание, че се хранел, по думите на Апостола, „работейки с ръцете си“, само със зеленчуците от своята градина. През първата седмица на Великия пост той не приемал никаква храна до причастяването със светите Тайни в събота. След като съвсем престанал да взема хляб от обителта, той в продължение на две години и половина живял без никаква издръжка от нея и братята недоумявали с какво се хранел старецът през това време, не само през лятото, но и през зимата; едва малко преди смъртта си старецът разказал на някои близки, че около три години се хранел само с отвара от тревата сладък бъз, която събирал през лятото и сушал за зимата.

В 1806 г. настоятелят на Саровската обител, старецът Исаия, поради своята болест и преклонна възраст, се оттеглил от делата на настоятелството и братята единодушно избрали на негово място преподобния Серафим. Но той се отклонил от това, както поради своето дълбоко смирение, така и поради изключителната си любов към пустинята и безмълвието.

Приближавайки се към края на многотруден живот, преподобният не само не смекчил скърбите си, но към предишните си подвизи добавил нови трудове и подвизи. В последните години от живота си старецът спял седнал на пода, облегнат с гръб на стената и протегнал нозе; понякога прекланял глава на камък или на дървен пън или лягал на чували, тухли и пънове, намиращи се в килията му. Храна вкусвал веднъж на ден, вечер; носел прости и бедни дрехи.

Вестта за смъртта на светия старец бързо се разпространила навсякъде, и цялата Саровска околност бързо се стекла в обителта. Особено тежка била скръбта на дивеевските сестри, изгубили в негово лице своя любим духовен отец и пазител, и скръбта им била още по-безутешна, тъй като нямало човек, който би бил в състояние да го замени в качеството му на духовен ръководител.

В продължение на осем дни тялото му стояло открито в Успенската църква. Гроба на блажения старец приготвили на същото място, което било набелязано от него. Още преди погребението Саровската обител се изпълнила с хиляди хора, събрали се от околните страни и губернии. Всички единодушно оплаквали смъртта на благодатния старец. В деня на погребението му след литургията имало толкова много народ, че свещите около ковчега му гаснели от задуха. Погребението било извършено от Саровския игумен Нифонт и многочисленото братство; тялото било предадено на земята от дясната страна на църковния олтар. Над гроба впоследствие бил построен чугунен паметник във вид на гробница, с надпис: „Живя за слава Божия 72 години, 6 месеца и 12 дни.“

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.

 

 

За годината на раждане и родословието на св. Серафим Саровски

В първия годишник на „Трудове на Курската губернска научна архивна комисия за 1911 г.“ били публикувани материали за св. Серафим Саровски, в частност статията на Григорий Бочаров „Към родословието на преп. наш отец Серафим, Саровски чудотворец“. Бочаров на основание на местни архивни материали, сред които анкетните списъци на правителствената комисия по преброяването на населението в Русия, извадки от енорийски книги и др. документи, пресъздал, доколкото му било възможно, историята на рода Машнини (от който произлизал св. Серафим).

По документи от 1748 г. в Илиинската енория на Курск живеели братята Антон и Сидор (Исидор), синове на Иван Мошнин. Сидор Иванович започнал да се подписва Машнин, а не Мошнин. С тази фамилия се подписвали и жена му, и децата му (в това число и Прохор ­ бъдещият св. Серафим), и внуците му.

Сидор Иванович се оженил за Агафя ­ дъщеря на Фадей Завзгреев. През 1763 г. тя била на 38 г. Сидор и Агафя имали три деца: Прасковя, Алексей и Прохор.

Дълго време се смяташе, че Прохор (св. Серафим) се е родил през 1759 г. Но през 2002 г. в Саров е издадена книгата на В. А. Степашкин „Преп. Серафим Саровски: предания и факти“. Авторът въз основа на свои изследвания прави извода, че преп. Серафим се е родил през 1754 година. Грешката е била допусната от саровските манастирски деловодители, които неправилно вписали през 1823 г. възрастта на преподобния.

През 1840 г. нижегородските търговци братята Пьотър и Михаил Яспрович поставили на гроба на стареца паметник със следния надпис:

„Тук е погребано тялото на раба Божий, йеромон. Серафим, починал през 1833 г., януари 2, постъпил в Саровската св. обител от средата на курските търговци на 17 години. Починал на 73 г.“

Оттук се получава като година на раждане 1759 г., а не 1754 г.

Грешката е забелязана през 1903 г., когато в „Курски губернски ведомости“ е публикувана статията на А. Танков „Няколко нови данни за преп. Серафим Саровски (из архива на Курската духовна консистория)“. В изповедната книга на Илиинската църква, енориаши на която били Машнини, през 1768 г. е записано:

„Вдовицата Агафя, Фадеева дъщеря, Сидорова, съпруга на Машнин, 50 г. Деца: Алексей ­ 17 г., Прохор ­ 14 г., Прасковя ­ 19 г.“

Така излиза, че Прохор е роден през 1754 г. Друго потвърждение за тази година не било намерено тогава и за година на раждане на св. Серафим продължила да се смята 1759 г.

 

В. А. Степашкин намерил сред събраните документи на Саровската св. обител няколко потвърждения за това, че преп. Серафим се е родил през 1754 г. В „Списък на монасите от Саровската пустиня“ от 1786 г. на първо място е поставено името на св. Серафим и срещу него годините му ­ 32. Тоест излиза, че рождената му година е 1754 г. В следващ документ с дата от 1796 г. йером. Серафим е на 42 г. Отново се вижда, че е роден през 1754 г.

Било забранено да бъдат постригвани за монаси по-млади от тридесет години. Така св. Серафим започнал да прави постъпки да бъде отписан от Курския градски регистър през 1784 г., когато е трябвало да навърши необходимите тридесет години. Отпуснителният документ от Курск е с дата 13 февруари 1785 година.

Преп. Серафим е постриган в монашество на 13 август 1786 г. В „Регистър за новоприети послушници“ е записано, че през 1786 г. в монашество били постригани Щепетелников ­ 31 г., Овчинников ­ 32 г., Задорин ­ 31 г., и дошлият от Курск Прохор Машнин ­ 32 г. Отново става ясно, че годината на раждане на св. Серафим е 1754 г. На основание на изложените факти В. А. Степашкин направил извода, че само тази година може да се смята за вярна. Работата на Степашкин е оценена по достойнство от Св. Синод на Руската православна църква. Светейшият Московски и на цяла Русия патриарх Алексий II благословил именно през 2004 г. да се отбележат тържествено 250 г. от раждането на Саровския чудотворец.

 

В дома на Машнини живеела и бабата на преп. Серафим по бащина линия Теодосия Наумовна Машнина. Когато Прохор бил на седем години, починал баща му. В регистъра за починали на Илиинската църква е записано: „Търговецът Исидор Иванов, син Машнин, 43 г., погребението извършил свещ. Пьотър Колмиков с причта.“ За дата и година на смъртта на Исидор са посочени 10 май 1760 г.

През 1764 г. починала и баба Теодосия. Справедливо е да се отбележи, че тя е оказала особено благотворно влияние върху духовното формиране на подрастващото момче. Но освен нея във възпитанието на бъдещия светец участвала и по-голямата му сестра Прасковя. Тя напуснала бащиния дом през 1771 г., омъжвайки се за курския еснаф Гавриил Коловшинов. Основната грижа за Прохор тогава поела майка му. В Курск е запазен споменът за нея като жена, отличаваща се с особено високо благочестие. Агафя Фадеевна била наистина изключителен човек в много отношения. За това говори и фактът, че след смъртта на съпруга си, от 1760 г. до 1778 г. тя поема ръководството по строежа на Сергиево-Казанския катедрален храм.

Цялото детство и юношество на св. Серафим преминало едновременно със строежа на този храм. Атмосферата по изграждането му съпътствала преподобния още от първите дни на живота му. Заедно с храма се изграждали и вътрешните устои на святата му душа. Когато бил на седем години, при едно посещение на строящия се храм той паднал от камбанарията и останал невредим. Друго знамение за особения Божи промисъл за момчето било чудесното му изцеление от тежка болест по време на литийно шествие с Курската Коренна икона на Божията майка.

Агафя Фадеевна починала през 1800 г. В регистъра за починали на Ахтирската църква, към чиято енория по това време били Машнини, е записано: „1800 г., февруари 29, вдовицата Агафя Фадеева, Сидорова жена, Машнина, 72 г., погребението извършил свещ. Василий Писарев с причта.“

Прот. Лев Лебедев в статията си „Загадката на един портрет“, публикувана в „Журнал Московской патриархии“, бр. 1, 1988 г., проследил съдбата на рода Машнини след смъртта на Агафя Фадеевна, и окончателното отричане от света на св. Серафим.

Старшият брат Алексей Машнин се оженил за Мария Ситникова, дъщеря на курски търговец. През 1782 г. тя била на 30 г. и имала вече три деца ­ Иван, Даря и Матрона. По-късно се родили Семьон и Мавра. През 1792 г. Даря се омъжила за търговеца Аксентиев, след смъртта на когото сключила втори брак с Василий Михалев. Мавра се омъжила за Николай Бочаров (техният син Василий през 1903 г. показал мястото, където била първата къща на Машнини). Съдбата на Матрона остава неизвестна. Големият син на Алексей, Иван, умира през 1800 г. на 20 г. Вторият син Семьон се оженил за Наталия Иванова (фамилия по баща неизвестна). От този брак се родили две дъщери ­ Пелагия и Екатерина. През 1834 г. те били на 12 г. и на 8 г. Семьон имал и син Иван, но той починал няколко месеца след раждането си.

 

Преп. Серафим имал също така роднини и по линия на чичо си Антон Машнин. Чичото се оженил за Варвара Ишунина. Родил им се син Пьотър, който се оженил за Мавра Афанасиевна Овсенникова. Деца нямали, така и тази клонка на рода Машнини се прекратила.

Семьон Машнин живеел със семейството си сносно, като дори през 1836 г. прибавил към своите имоти при Московските врати и съседния участък земя на Шандрикови. Но още през 1838 г. всичко било продадено и оттогава Семьон живеел на квартира при свой родственик, където и умрял през 1868 г. По-рано, през 1861 г., починала жена му Наталия. Така родът на курските търговци Машнини се прекратил, при това в бедност.

Двете дъщери на Семьон Машнин Пелагия и Екатерина не се омъжили, а постъпили в Дивеевската обител, пребивавайки под грижите на своя роднина св. Серафим Саровски.

Радостната устременост към Бога, която ни възхищава при преп. Серафим, била свойствена за целия род. Тази устременост се проявила и укрепила особено в периода на строителството на Сергиево-Казанския катедрален храм. Скоро след неговото завършване, от преуспяващи търговци Машнини се превърнали в обеднели еснафи. Строейки свят Божи дом, те загубили интерес към събирането на материални блага и все повече търсели „благодатен капитал“, по думите на преп. Серафим, търсели Св. Дух. Родът Машнини се появил явно за това на света ­ да построи величествен храм и да възпита велик подвижник на православното благочестие.

Свещ. Йоан Карамихалев
Църковен вестник, бр. 2 за 2005 година